Моят поглед към психичното здраве
Да се опитаме да подходим конструктивно към този значим проблем в нашето общество. Няма полза от шумните оплаквания - нито всички сме „изтрещели”, нито сме заплашени от агресията на психично болните по улиците, нито леченията са винаги неуспешни, нито са безкрайно скъпи. Само сме неосведомени, изплашени и като че ли се опитваме да избягаме от проблема, вместо да го решим. А от страна на институциите, липсват няклко основни стълба, на които да се закрепи едно значително по-добро състояние - и на болните, и на здравите.
На първо място, в България не е достатъчна извънболничната помощ при психотичните разстройства (шизофрения, налудни разстройства и др.). Осигурени са само лекарства и амбулаторни прегледи, което е крайно недостатъчно, поради негативната симптоматика (вж. по-долу) и поради присъщата на тези болести липса на съдействие за лечението. Съгласно био-психо-социалния модел в психиатрията, лекарствената терапия би трябвало да се съчетава с психологична помощ и социални грижи. При поставяне на диагнозата, особено ако тя е „шизофрения”, пациентите и техните семейства не я приемат, спират приема на лекарствата, не търсят помощ и най-често не се провежда никаква терапия. От друга страна, тежката психична болест не позволява на засегнатите да учат, да работят и да поддържат нормални социални контакти. Така минават месеци и години, в които хората с психотични разстройства живеят непълноценно, обгрижвани са от родителите си и това е основният проблем, а не епизодичните инциденти, които привличат медийното внимание.
Ядрото на шизофренната болест е т. нар. негативна симптоматика - липсата на интереси, желания, енергия, нужда от общуване, работоспособност, самодисциплина, способност за структуриране на времето, спазване на правилата и изпълняване на ангажиментите. Затова основната форма, която е изобретена за лечение на тежката психична болест (извън острия епизод), е дневният център, в който това структуриране се извършва с помощта на специалистите. По тази причина дневният център не е само социална услуга, не е само място, където психично болните да прекарват времето си, а е основата на всяко друго лечение и рехабилитация - приемане на лекарствата, психотерапия, обучения за пациента и цялото семейство, трудотерапия, общуване с околните, изграждане на дневен режим, стимулиране на творческите способности, насочване към болница (ако е необходимо).
Шизофренията обикновено започва в юношеска възраст и без съответната терапия и рехабилитация, води до трайна нетрудоспособност, а понякога до продължителни хоспитализации или до напускане на работа от друг член на семейството, за да не остава болният сам вкъщи. Ето защо, разходите за създаване на дневни центрове вероятно са по-малки от загубите, които се натрупват от психичната болест при сегашната „система”.
В София (с население - официално 1 307 376 души) има два дневни центъра за психично болни, с капацитет по 25 места. Съществуващата методика, една и съща за всички болести, при която в дневния център трябва задължително да работят медицинска сестра и рехабилитатор (и незадължително - психолог), не отговаря на най-добрата стратегия за лечение на психозата. За сравнение, в подобни институции във Франция най-много работа се върши от психолози, психотерапевти, водещи на групови занимания, арттерапевти и стажанти.
По отношение на по-леките психични разстройства, липсва възможност за насочване към психотерапия, която поне частично да е финансирана от НЗОК или други източници (освен самия пациент). Това не е така в останалите европейски държави.
Медийното отразяване на проблемите на психичното здраве е на много ниско ниво. Ефектът от него е по-скоро стигматизиране на психично болните, настройване на едни групи граждани срещу други, всяване на страх и деморализация у всички.
В България има парадокс и във формирането на психолози и психотерапевти. Има най-голям брой кандидат-студенти по психология и най-малка възможност за работа по специалността след завършване. След университета, психолозите не са подготвени за среща с тежкото (и по-леко) психично разстройство. Формирането в различните психотерапевтични школи продължава много години, понякога над 10, приключването му се отлага безкрайно и не се стига до работа с пациенти с психични разстройства.
Какво е необходимо на първо време (според мен):
1. Изработване на механизъм за създаване на дневни центрове за психосоциална рехабилитация, които да съчетават медицинската и психологична помощ със социални грижи. Постепенно изграждане на такива центрове и включване на стажанти и доброволци в тяхната работа.
2. Осигуряване на достъпна психотерапия за хората, които имат нужда.
3. Настояване пред медиите да отразяват и други гледни точки, да ограмотяват, да изграждат съпричастност към хората с проблеми, а не да настройват обществото срещу тях.