Изплъзващото се щастие
Психоаналитичен поглед към филма „След края на света“
1998 г., режисьор: Иван Ничев, сценарий: Анжел Вагенщайн.
(Устното експозе е по текста, даден по-долу, без да съвпада напълно с него.)
„Защо е толкова трудно за хората да бъдат щастливи?“ На този въпрос се опитва да намери отговор Зигмунд Фройд в „Неудовлетвореността в културата“*. И отбелязва, че сякаш е по-лесно да се обясни, а и да се случи нещастието. „Страданието - пише той - ни заплашва от три страни: от собственото ни тяло, ... предопределено за упадък и разложение”, от „свръхмощта на природата... и накрая, от отношенията ни с другите хора”*.
Понякога щастието ни се привижда в изгубеното минало, друг път - в идеализираното бъдеще. Героите на българския филм „След края на света“** се опитват да съхранят миналото в спомени и снимки. Аракси е копие на майка си и в това се проектира желанието ни да се съхраним въпреки отминаващите години. Децата и внуците са мънистата от броеницата на живота, богатството на човешкото съществуване. Мъртвите са котвата, която ни държи, да не бъдем отнесени от бурята. Затова Авраам отказва да напусне земята, където е останал синът му.
Надеждите на героите, инвестирани в бъдещето, претърпяват пълен крах. Съдбата сякаш се подиграва с мечтата на семейство Вартанян да заживеят в Париж. На косъм от осъществяването си, тя е провалена от злото, което им причиняват „строителите” на новия живот. На свой ред, тяхното „царство на братството и справедливостта” се проваля. То няма как да се състои на основата на разрушаване на къщи, на фотографското ателие, на изселване на семейства и разораване на гробища в името на фалшиви идеали и думи. Минути преди да разпореди насилието срещу Ибрахим ходжа, другарят Тасев обещава „да започнем нова оран, без синори”. А „синор” означава „бразда, раздел, граница, преграда” и именно разделянето владее сюжетната линия на филма. „...загрижено се питаме какво ще предприемат Съветите, когато изтрепят своите буржоа”, се пита Фройд в същия текст.*
По-нататък той прави следното наблюдение: „Животът такъв, какъвто се налага да го живеем, е прекалено тежък за нас, носи ни твърде много болка, разочарования, неразрешими задачи”*. Един от начините за притъпяване на тази тежест е интоксикацията. Такава утеха търси Авраам, но Слава Богу, пиянството не е единственият начин за човека да превъзмогне на страданието. Още по-добре това се случва чрез любовта, красотата, музиката, танца. Берто и Аракси се обичат през целия си живот. Те са разделени насилствено и остават в очакване - малкото момче търси своето неполучено писмо, а момичето търси спомените си на гарата, където за последно са се видели като деца.
Стиховете от „Песен на песните”, възхваляващи женската красота, въздействат на Алберт в една от първите сцени на филма и го карат да погледне приятелката си с други очи; тази магия остава до края. Възрастните мъже, независимо от семейната или религиозната си обвързаност, се поддават на чара на съблазнителната Зюлфие. „Смъртта е безсилна пред красивата жена”, казва фотографът Костакис.
Едно от най-големите богаства на филма е музиката. Ако не беше този сюжет, трудно бихме си представили съвместяването на мелодии от толкова различни жанрове и народности. В различни сцени можем да чуем пиано, цигулка, виола, контрабас, духов оркестър, кларинет, саз, гайди, стара градска песен, естрада и дори църковно песнопение и пионерска песен. Музиката и танцът се появяват като опора в тежките моменти и като обединяващи различните народи.
„След края на света” е привидно лек и приятен филм, но той се докосва до най-важните за човека теми - любовта, приятелството, преследването на фалшив идеал, разрушението. В разказаната история се съдържа толкова тъга, че без финото чувство за хумор и без музиката, бихме се удавили в тази скръб.
Централна тема във филма е и съжителството на различните народности. Според Фройд, „един от стремежите на културата е да събира хората в големи единства.”* Но всички ние се раждаме с агресивен нагон, виждаме ближния не само като приятел, любим или помощник, но и като обект на причиняване на болка, унижение, лишаване от имущество. Тази първична враждебност между хората поставя обществото под постоянната заплаха от разпадане. Съседните народи са склонни да враждуват и си отправят взаимни подигравки, Фройд начича това „нарцисизъм на малките разлики” и го оценява като удобно и относително безобидно зазоволяване на склонността към агресия, чрез което се улеснява удържането заедно на членовете на общността.”* Такива са отношенията между героите на филма преди опустошителната намеса на комунистите. Поп Исай, равинът Бен Давид, Ибрахим Ходжа и Авраам Къркача се състезават на белот и табла, или пък за вниманието на Зюлфие, но тези съперничества и малки престъпвания на границите не разрушават културата и общността, а напротив - играят ролята на отдушник. Положителните герои във филма не делят хората и не проявяват враждебност според етноса и религията, отрицателните - разделят и прокарват граници.
Има много съвпадения между темите във филма и съдбите на героите от една страна и разсъжденията на Зигмунд Фройд върху неудовлетвореността на човека в културата – от друга. Дотук то се дължи и на нашите усилия и интерпретации, на отнасянето на психоаналитичната теория към събитията в художественото произведение. Но има едно съвпадение, за което нямаме никаква заслуга и което се съдържа в забележителното заглавие на филма. Темата за края на света занимава хората с тежки психични разстройства (както впрочем и омразата към евреите). При анализа на един болен с параноя, известен като „президента Шребер”, Фройд разсъждава върху налудната мисъл за настъпващия край на света. Неговата интерпретация е, че тя възниква при определени обстоятелства, когато човек оттегли любовта и интереса си от външния свят и обичаните дотогава хора, места, събития. Това поражда идеята за гибелта на света. Тя е “проекция на тази вътрешна катастрофа: неговият субективен свят е загинал, след като той е отнел любовта от него”***.
Героите на филма са преминали през тази катастрофа в реалността - те са изгубили любовта, приятелството, близките, домовете си; изгубили са детството си и накрая огънят унищожава дори снимките, чрез които се опитват да съхранят по-добре спомените... Огънят, овладян от човечеството като природна стихия, но превърнат в инструмент на враждебността между хората. Враждебността, която взема връх, когато културата се разпада.
* Фройд, З. Текстове за културата. София: Критика и хуманизъм, 2019, стр. 107, 94, 149, 91, 132, 149
** Филмът в YouTube
*** Фройд З. Психоанализа: теория и терапия. София: ИК КХ, 2003, стр. 112