За журналистите и психолозите
Три безплатни съвета, моля! Веднага!
Една от причините за нерешените проблеми в областта на психичното здраве е, че информацията по темата се предава и възприема изключително трудно. Преди години трябваше да посетя една печатница по повод издаването на книгата ми „Истината за психичните болести”. Един от служителите там, само като чу заглавието, отсече категорично: „Аз не искам да я знам!” Прави му чест, че ясно и открито заяви предпочитанието си. Водещите български журналисти не могат да се похвалят с това. Те са силно раздвоени - от една страна канят психолози и психиатри в студиата си и им задават въпроси. От друга страна, правят всичко възможно да не чуват отговорите им, да ги прекъсват, да налагат своето мнение като по-правилно, да обобщават в противоположна посока на това, което е казал гостът им.
Имат и още един стремеж - да изтръгнат някакви съвети, по възможност - повърхностни, банални, валидни за всички хора (което е невъзможно), лесни за изпълнение. По този начин се създава грешна представа за това какво представлява психологичната помощ, която всъщност изисква сериозна работа от страна на пациента - търсене на отговори, отчитане на разлики, поемане на отговорност, осъзнаване на неприятни истини. От което много хора в страната ни имат огромна нужда.
Дебилността не е константна величина. Тя може да се изгражда и да се руши. Тя се изгражда с подобни „интервюта”, за което ще дадем примери, и се руши чрез по-задълбочените методи за психотерапия. Психичното здраве също се изгражда или се руши. Не е вярно, че състоянието му е катастрофално, че няма помощ на високо ниво, че няма хора, които успешно ползват тази помощ. Но в публичната сфера няма и намек за това, има само отрицателни примери и грешни съвети. Стимулират се пациенти с психични разстройства да „си помагат” сами и да избягват професионална помощ, а именно попадането в този капан най-често саботира лечението.
Всичко това са нормални съпротиви към лечението на психиката, открити още от Фройд и последователите му. Виждаме ги ежедневно в кабинетите си, но когато звучат от ефира и заблуждават хиляди зрители, искаме да проблематизираме това.
Понякога се стига и до открито дисквалифициране на поканения специалист. Мариана Векилска нарече наша колежка „почти психотерапевт”, но все пак й поиска три безплатни съвета1. Иво Никодимов нарече д-р Гълъбова „ръководител, началник, директор или не знам там какво точно на ДПБ „Св. Ив. Рилски”2, а по повод на болницата бодро додаде: „...аз, колкото и да съм болен, не бих дошъл, честно казано”3. Без да си дава сметка, че ако е наистина толкова болен, неговото мнение дали да постъпи там няма да има никакво значение... В същото интервю експертът казва4: „... за съжаление депресията зачести, като заболяване, не говоря като ... дума, която ние използваме в ежедневието - „изпаднал съм в депресия нещо” или „изпаднал съм в дупка”. Водещият пренебрегва напълно думите й и изтъква своите разсъждения, които по същество са противоположни: „Аз даже го определям не точно като заболяване, а като състояние. Май се е превърнало в нещо като диабета.” (Диабетът също ли не е заболяване? И изобщо - какво значение имат Международнита класификация на болестите, СЗО и Медицинските университети, когато Иво Никодимов е насреща!)
Водещите са свикнали с бързането в телевизионното студио. Те не могат да чакат госта да се замисля и да се бави с отговорите, затова винаги са готови да го изпреварят. Г-жа Векилска задава въпрос за травмата5: „Как се преодолява? Как се преработва?“ Явно отговорът на д-р Гълъбова, който започва с думите „Много трудно...“, не ѝ е съвсем по вкуса, затова я прекъсва и предлага своята версия: „Като преживяваш отново и отново, като разказваш на психолога?“
Трогателен е опитът на Антон Хекимян да позитивира една безкрайно трагична история, в която бащата на 16-годишно момиче убива майката и се самоубива6. Неговият гост, отново д-р Цветеслава Гълъбова, не е оптимист за преживяванията на детето7: „Наистина, на това дете ще му е много, много тежко и то до края на живота си ще живее с дамгата на извършеното от неговия баща.“ Две минути по-късно: „Детето ще има нужда от много, много помощ в продължение на много, много години. То няма как да се раздели с това нещо. Тази травма е от най-трудно преработваемите травми и ще отнеме наистина много време това да се случи. Не знам дали изобщо е възможно да се случи и кога това дете, пораствайки през годините, ще може да прости на баща си, че е извършил това нещо, да прости на майка си, че е останала в тази връзка и е допуснала подобно нещо. Просто това дете ще има нужда от много помощ, защото за съжаление губи двамата най-важни хора в живота на един човек, при такива трагични, ужасни обстоятелства.“ Г-н Хекимян не харесва този край на разговора и се опитва да наложи друг: „За съжаление. Тема с трагичен край. Дано поне детето наистина успее с помощта на психолозите, които ще работят с него, да преживее травмата възможно най-скоро...8.
Защо г-н Хекимян не може да чуе специалиста? Всъщност, не го обвинявам в нищо, само обръщам внимание защо съществува професията на психотерапевта – за да чуваме това, което другите не искат и не могат. А ако журналистите признават тази професия, би трябвало да си дадат сметка, че не са формирани за нея, и да замълчат. Най-вече, когато правят невярно обобщение и приключват разговора, без да дадат на другата страна възможност да възрази. Така направи Иво Никодимов с националния консултант по психиатрия, проф. Вихра Миланова9: „Хората с психиатрични заболявания, особено тези, които са с шизофрения, както знаем, могат да бъдат опасни за себе си и за околните. Благодаря Ви за този разговор.“ Това, че тя не е говорила за опасности, а за грижи към психично болните, не го притеснява въобще.
Да отбележим, че и Виктор Николаев иска „кратки съвети“ от психолога Младен Владимиров10, и то не за какво да е, а за „по-добро психично здраве“. Как не сме се сетили, вместо психиатрични клиники, дълги хоспитализации и тонове лекарства, да ползваме кратки съвети!
Уважаеми журналисти, по аналогия с един виц, съветите не са кратки, не се дават от телевизора и не са съвети. Става дума за анализ, във всеки конкретен случай, насаме, със запазване на конфиденциалност и с продължителна терапия. Или пък да се откажем от психичното здраве, ако нямаме време за такива маловажни неща?
1 https://www.btv.bg/video/shows/tazi-nedelia/videos-nedelia/snezhana-marinova-v-psihoterapijata-fokusat-vinagi-trjabva-da-e-varhu-choveka.html, [9:15] (в квадратни скоби е посочено на коя минута от записа е цитираното изказване).
2 https://www.bnt.bg/bg/a/praznichnata-depresiya-mit-ili-realnost, [0:26]
3 Пак там, [6:12]
4 Пак там, [0:45]
5 https://www.btv.bg/video/shows/tazi-nedelia/videos-nedelia/cveteslava-galabova-sled-podobno-prezhivjavane-njama-kak-chovek-da-ostane-sashtijat.html, [2:46]
6 http://btvnovinite.bg/article/bulgaria/d-r-cveteslava-galabova-psihotestat-za-policaite-ne-e-panaceja.html
7 Пак там, [6:14]
8 Пак там, [9:27]
9 http://news.bnt.bg/bg/a/rektort-na-meditsinskiya-universitet-gubim-mladite-lekari-ne-samo-zaradi-parite
10 https://www.vbox7.com/play:8f4a41172e, [7:42]