Начало > Всичко за Ковид-19 > Как се провалиха управляващите в посланията за Ковид 19?

Как се провалиха управляващите в посланията за Ковид 19?

(или как се възпитава дете - инат)

За най-ефективно справяне с епидемията от коронавирус е необходимо управление на кризата от страна на властите и разбиране и съдействие от страна на гражданите. И тъй като управляващите разполагат с информацията и могат да ангажират експерти, те могат да са много по-наясно от обикновения човек с размера на бедствието и най-точните мерки срещу него. Сега те трябва да направят информационна кампания във връзка с ваксините, затова да погледнем как се справяха с посланията към хората досега. Какво направиха, за да убедят или да задължат гражданите да спазват необходимите за оцеляването и здравето им мерки?

Родителят в семейството носи подобна отговорност – той има повече информация и би трябвало да има повече власт от детето, стреми се да опази неговия живот и здраве, понякога въпреки действията на самото дете. И той има различни варианти за комуникация, най-общо - две групи: 1) открито и честно (разясняване, убеждаване, налагане на забрани и наказания) или 2) манипулативно (прилъгване, заплашване, съблазняване, прикриване на информация, объркване с противоречиви послания).

За съжаление, много родители използват втория вариант за „възпитание“. Има майки, които казват на детето си: „ще ме умориш“, „ще ме разболееш“, „съсипвам се заради тебе“. Бащи отправят заплахи, които не могат да изпълнят, заблуждават „в името на доброто“ и т.н. Родители пазят тайни, които е по-добре да споделят. В крайните случаи на такова поведение, в един момент авторитетът на родителя рухва, а детето започва да прави обратното на това, което искат от него и получава определението „инат“. До там се стигна и в спазването на мерките срещу Ковид, но да се върнем още за малко към причините за това.

Човекът се ражда безпомощен и зависим, и започва живота си с много голямо обожание към майка си, желание да ѝ угоди и страх да не ѝ навреди. Дори и при най-доброто възможно възпитание, почти всеки се е чувствал виновен, че е причинил страдание на родителите си. А ние почти не си спомняме живота си до 7-годишна възраст. Но както е установил Зигмунд Фройд, по-голямата част от психиката е несъзнавана, като айсберг – съзнанието е това, което е над водата, а несъзнаваното – отдолу. И „забравените” случки и преживявания са в тази „подводна” част. И почти всички имаме силна несъзнавана вина за това, че сме наранили или ще нараним родителите си. За съжаление откритията на Фройд се използват все по-малко с лечебна цел и все повече за реклама, пиар, пропаганда, манипулация, измама. Защото единият от начините за манипулиране на хората е препращане към тяхното несъзнавано и активизиране на чувството за вина и страховете, или пък подхранване на нарцисизма, съблазняване и други техники, които заобикалят разума.

Щабът избра манипулирането. Засегна най-големия повод за несъзнавана вина – че ще нараним родителите си. Отправи заплахи, които не изпълни. Активизира страхове, които се оказаха с обратен ефект. Здравословният страх е този, който ни кара да избягваме опасностите. Невротичният страх, какъвто има например при паническите атаки, от една страна е силен и предизвиква сериозен дискомфорт, от друга страна – с нищо не ни помага да действаме по-разумно и обмислено. Има цяла група от психични разстройства, наречени тревожни разстройства (преди се наричаха неврози), за които е характерно това – ангажираме 1/3 от времето и ума си с това да се страхуваме, още 1/3 да се борим със страховете, и остава само 1/3 от капацитета ни за конструктивни мисли и полезни действия. Един парадокс, който се получи в тази криза, е с физическата дистанция. Несъзнавано, човек търси успокоение, като се приближава и дори се допира до другия. Страхът от вируса също така заведе много хора до болници и лаборатории, където се образуваха струпвания и се създаде реална опасност от заразяване. Изкупиха се от аптеките някои лекарства, медицински персонал отказва да работи след всички заплахи. От страх, правехме обратното на това, което се препоръчва, без да си даваме сметка. И като обобщение на темата със страха – вече е съвсем очевидно, че хората едновременно много се уплашиха, но не разбраха каква е опасността и как да действат срещу нея.

Мащабът на опасността, в началото поставян под съмнение, все повече се осъзнава като значителен. Въпреки големия процент хора, които боледуват леко или дори неусетно, но и заради паметта на жертвите на Ковид, да приемем, че бедствието е страшно и трябва да му противодействаме с всички възможни средства.

Каква беше правилната стратегия за комуникация за това? Аз бих използвала едновременно три подхода. На първо място, убеждаване до достигане на съгласие, предвид на това, че адресатът на посланието, обикновеният български гражданин, е средно интелигентен, вменяем и със запазен инстинкт за самосъхранение. И наистина, мнозинството от хората бяха готови да съдействат и да се погрижат за себе си и другите, което естествено се разколеба след нелогичността на управленските решения. Но винаги има индивиди, които се отклоняват от нормите, които отричат очевидни проблеми или нехаят за благото на ближния. Затова неотменна част от управлението (както и от възпитанието), е добавянето и на втория подход: налагане на ясни и категорични забрани и изисквания, за нарушаването на които да следват санкции. Съответно на човешката природа, в обществените порядки действат не само позитивни благопожелания и препоръки, но и възпиращи, поставящи граници мерки - наказания за криминалните прояви, пропускателни режими, контрол, задължително лечение при психоза.

Защо споменавам последното? В социалните мрежи се разпространи един анекдот – светът е заприличал на инфекциозно отделение в психиатрична клиника. И наистина, много от наблюденията, които имаме от години в психиатрията, могат сега да се разпрострат и в обществото. Медицината е изправена пред това да се опитва да защити живота и здравето на гражданина, дори понякога въпреки неговите разбирания и действия.

В психиатрията има механизъм за задължително лечение – когато пациентът твърди, че е здрав и няма нужда от лечение, по закон и с решение на съда може да бъде задължен да влезе в болница, да му сложат инжекция, да остане на затворен режим. (Едва след като е установено, че в момента е недееспособен.) Понякога близките вместо това, слагат тайно лекарства в храната или напитките на болния. Или му казват, че го водят на невролог, а го отвеждат на психиатър. Когато той разбере това, вече не се доверява нито на близките си, нито на лекарите. Лечението оттук нататък е силно затруднено. Затова отново за предпочитане е следния подход: убеждаване, разясняване, и ако не е достатъчно – принуда, с помощта на закона. А не прилъгване, манипулация, внушаване на вина, заплашване (с извинение, че обяснявам това отново).

Трето, би трябвало да се добави и улесняване на хората и грижа за тях – например, електронни рецепти, компенсации за загубите, въздържане от излишни ограничения (напр. посещения в парковете и планините). Измисляне на най-различни технически решения за това на хората да стане ВЪЗМОЖНО функционирането без излишни рискове от заразяване. Така много хора биха се съобразили и съдействали на ограничаването на епидемията, а в резултат на заплахите, по-скоро се съпротивляват на мерките и ги нарушават.

***

Управляващите използват още един похват, който отклонява вниманието от неспособността им да се справят с най-различни въпроси. Това е настройването на хората едни срещу други. Това се открои напоследък като целенасочена техника, която се забелязва от все повече хора. Пояснявам как стана това по отношение на Ковид 19. Някои мерки бяха въведени не чрез наредба, а чрез създаване на чувство за вина. Например, ходенето по улиците без основателна причина не беше забранено в никой момент, но беше системно осъждано публично. Носенето на маски на някои места беше задължително, но без контрол и санкция за нарушителите. Това настрои силно спазващите тези мерки срещу останалите и обратно. И така властта си намери виновни, за да отклони вниманието от собствените си отговорности.

При всички рискове и вреди, които създадоха за психичното здраве на гражданите, управляващите си позволиха и да предложат Стратегия за психичното здраве до 2030 г., в която има забележително несъвпадение между добрите намерения и бюджетите за изпълнението им. Претендира се за „смяна на парадигмата в посока на комплексно биопсихосоциално и основано на човешките права вземане на решения“, т.е., освен лекарствата, да се осигурят на пациентите психологична помощ и социални услуги. Но в конкретния план за действие за 10 г., такива промени се предвиждат само в 7 области, в които живее 12,8% от населението на България.

Един от авторите на проекта, акад. проф. Дроздстой Стоянов, на въпроса на в. „24 часа“ дали е възможно „разединената колегия“ и „липсата на обединени усилия да е една от причините за вакуума в реформирането на системата“, отговаря: „Това не е “една от основните причини”, а кардиналното обяснение.“

Естествено е гражданите да бъдат на различни и дори противоположни мнения по всякакви въпроси. Това е функцията на управляващите – да вземат решения независимо от частните интереси и конфликти и да поемат отговорност за тях, а не да я прехвърлят на хората. Вярно е, че всички сме държавата, но само някои разпределят бюджети и управляват силови структури.