Каузата, на която съм се посветила през последните 15-16 години, на пръв поглед е само в рамките на професионалната ми област - психоанализа и лечение на психичните разстройства. Но тя има своите обществени измерения. От една страна - грижата и лечението за едни от най-онеправданите - хората с тежки психични болести. Което, казват, било показател за зрелостта на обществото. От друга страна, психоанализата, която може да бъде ползвана и от най-здравите и най-успелите, и води до лична свобода, автономност, освобождаване от нарцисизма и задълбочаване на критичното мислене. Води до изграждане на характер.
Но да се върнем на първата тема. В световен план има противопоставяне между психоанализата и подвластната на DSM1 психиатрия. Едно е да разглеждаш психично болния като обект на въздействие на подходящите молекули, които ще поправят "дефектите" му. И съвсем друго, да мислиш за него като за говорещ субект, който се лекува най-вече чрез словото, чрез отношенията с другия и чрез изкуството. Който не трябва да бъде затварян и дискриминиран, който не е по-опасен, нито по-лош от така наречените здрави, а нищо чудно и да ги превъзхожда в някои отношения.
Другият голям проблем, който идва от DSM, е размиването на границите между понятията "психично болен" и "психично здрав", което създава много по-голяма таргет група за продажба на медикаменти.
Отстояването на моята кауза демонстрирах най-силно в книгата си "Истината за психичните болести", от която прилагам тук откъси по темата. Отстоявах я също през годините и чрез разработване и прилагане в практиката на терапии чрез психоанализа, обучения, групови занимания, изкуства и екскурзии. Чрез подписване на манифест срещу DSM, участие в конференция на Българска психиатрична асоциация с провокативна тема, участие в конгрес по клинична психология с ясно заявени позиции по горните въпроси, превод на интервю на Патрик Ландман, остра реакция на телевизионно предаване. Чрез поддържане на сайт с информация за психичните разстройства и лечението им.
Тя остава моя кауза, независимо дали ще се занимавам с политика или не, с надежда да олекне на душите ни и усмивките да идват спонтанно!
"Защо не се лекуват достатъчно добре нито психотиците, нито невротиците? Съвременната психиатрия размива границата между тези две понятия. Така работещите в психиатричните институции и амбулаторни практики могат да избегнат мобилизирането на цялата си воля, умения и професионализъм в изтощителното и неблагодарно лечение на психозите, да насочат тези пациенти към социално обгрижване и да се заемат със съветване (с претенциите за психотерапия) на по-леките случаи. Така психотиците и семействата им могат лесно да избягат от лечението, срещу което те и без друго воюват. Невротиците от своя страна са доволни от облагите на това да си «малко луд», а подходът на психиатрите да ги обгрижват, оправдават и да задоволяват техния нарцисицзъм, им се нрави повече от отговорността, с която би ги натоварил един подготвен психотерапевт. А психиатричната клиника се оказва идеалното място хем да видиш, че не си наистина луд – като еди-кой-си, хем да поизбягаш от работата и семейството, за съжаление – за кратко."
Ако трябва да отговорим с една дума – не, защото психотиците се лекуват недостатъчно, а невротиците се „лекуват“ прекалено много. При цялото ни уважение към денонощния, изискващ неимоверно високи качества (и интелектуални, и морални) труд на психиатрите, ще си позволим и тази конструктивна критика. Защото не можем да си затворим очите пред състоянието на психичното здраве на българите, което виждаме всеки ден на улицата, в градския транспорт или в парламента.
При психозата има отричане на диагнозата от цялото семейство, отказ от лечение, самоволно спиране на лекарствата, агресия към медицинския персонал, ниско функциониране и напрежение в семейството. Скъпите лекарства и социалните грижи не могат да се преборят с всичко това – необходима е промяна в мисленето на засегнатите, а това се постига най-трудно. Необходима е принуда в лечението, а за това се изискват едновременно интелигентност, твърдост и желание от страна на лекуващите екипи. И влагане на много усилия за постигане на минимален резултат. Висококвалифициран труд, за който държавата не плаща почти нищо, а пациентите и семействата им не мислят, че този труд се влага в тяхна полза.
Естествено е при това положение интересът на психиатрите да се насочи към невротиците, които са послушни и благодарни. Които търсят съвети, а ролята на ментор задоволява нарцисизма повече от всичко друго. Които винаги могат да се оплакват повече, отколкото обстоятелствата го изискват, прекомерно да търсят помощ, а в психиатричната клиника да се чувстват по-добре, отколкото на работа или в семейството.
И така, световната психиатрия се отказа от разликата между невроза и психоза, което се оказа удобно на всички (по причините, които са описани по-горе, плюс интереса на фармацевтичните компании да продават лекарства не на 2-3 % от населението, а на 25-30%).
Обикновено това размиване на разликата се оправдава с борбата срещу стигмата и дискриминацията. Но истината е, че психотиците са различни и знанието за това различие не е дискриминация. Точно обратното - лишаването им от необходимото лечение и натискът върху тях да живеят и работят като всички други, е голямо насилие върху тях. И понякога те отговарят на него с агресивни актове, макар и по-рядко от т.нар. здрави. Този натиск се упражнява предимно от семейството, но и от цялото общество. И тук липсва психологическата работа, конфронтацията със семейството. Познаването на себе си и мисленето не са на мода в днешното общество и всички плащаме цената за това.
Заявяването на истината за наличието на психоза и полагането на усилия за нейното лечение не са стигма и дискриминация, а грижа за психично болния, семейството му и обществото!"
"Психиатрията и психоанализата са във война. По инициатива на френски психоаналитици, има петиция срещу психиатричните класификации на болестите, които се определят като вредни за здравето на пациентите. Психиатрията се прави, че психоанализата не съществува и масово препоръчва когнитивно-поведенческа терапия, „подкрепяща психотерапия“ и други модерни методи, които не застрашават да й вземат хляба."
"Оказва се, че в перверзно общество (като нашето) психично здравият, не-егоистичен и работещ човек не живее по-добре, няма „награда“ за това да спазваш законите и нормите, понякога дори е за предпочитане да си „малко луд“. Дано обществото ни да е поело по пътя на въвеждането на Закона. Тогава и психичните разстройства, и автостигмата ще са по-малко."
